събота, 23 ноември 2013 г.

„Мрак” от Джилиан Флин



През зимата на 1985 година едно семейство бива брутално избито пред очите на седемгодишната Либи – най-малката дъщеря на Дей. Всичко се променя за нея и брат ѝ. Тя свидетелства срещу Бен, обричайки него на доживотен затвор, а себе си на безпътен живот.
Двадесет и четири години по-късно, когато медийната ѝ слава е избледняла, а парите в банковата ѝ сметка са свършили, Либи Дей се присъединява към любителския Клуб на следователите, изкушена от предложението им за бързи и лесни пари, за да разкрие смъртта на семейството си и може би да оневини брат си. В хода на разследването, обаче истината за онази нощ се оказва шокираща...
Това е сюжетът на новата книга на Джилиан Флин. „Мрак” е разтърсващ и смразяващ с езика си, интелигентен и оригинален. Историята е предадена брилянтно от авторката - несъмнено талантлив разказвач. Флин смесва майсторски настояще и минало, като дава на читателя три различни гледни точки за трагичния завършек на семейство Дей – тези на Либи, Бен и майка им Пати Дей – всеки със свой спомен и версия за случващото се. И тримата герои са раздирани от свои си демони. Пати е самотна майка на четири деца, разорена, с ипотекирана ферма, опитваща да се справи с проблемен тийнейджър. Бен е неразбран. Той е единствен мъж в къща с четири жени, с лоша компания, обвинен, че участва в сатанински ритуали и насилва малки момиченца и принуден да чисти тоалетните в училище. Либи е студена и егоистична, иронична, дори цинична... И тримата предизвикват съпричастност у читателя по свой си начин и повишават неимоверно градуса на напрежението.

Мрак” на Джилиан Флин без съмнение е майсторски написан. Сравняван с брилянтния „Хладнокръвко” на Труман Капоти, той обещава да е сензация в жанра трилър.

"Мрак" можете да откриете в книжарници "Хеликон"

петък, 27 септември 2013 г.

"Джойленд" от Стивън Кинг


Есента е тъжен сезон. Тъжен и красив. Тъжна и красива е и „Джойленд”. Противно на заглавието си, новата книга на Краля на ужаса Стивън Кинг, е способна да разбие сърцето ти на хиляди парченца и да те накара да заплачеш. Ако не връщайки се към спомена за първата любов, то сълзите ти ще, потекат щом се запознаеш и сбогуваш с малкия и специален Майкъл Рос.
Някои наричат „Джойленд“ най-нежния роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“. И с право. Кинг използва свърхестественото само за фон на събитията. Може би ще си спомните „Последното стъпало“ и „Петачето, което носи късмет“... „Джойленд“ не е история за градче, превърнало се във вампирско гнездо. В нея няма мистериозна мъгла, поглъщаща хората живи, нито същества, изяждащи времето. Няма и гигантски стъклен похлупак, превърнал цял град в огромно преспапие. В тази книга няма чудовища или извънземни. Само хора. Това е история за съзряване и остаряване. Историята на 21-годишния Девин Джоунс – девствен, с разбито сърце, писателски заложби, самоубийствени мисли, влечение към The Doors и Pink Floyd и... талант да „носи козината”. Девин прекарва в земята на забавленията най-прекрасната есен в живота си. Най-прекрасната и най-тъжната.
И все пак, колкото и „нежна” да е „Джойленд”, тя е и също толкова разтърсваща и ужасяваща. Съвсем в свой стил, Стивън Кинг е заровил нещо страшно в новата си книга. В най-зловещия кът на лунапарка лежат едни от главните сюжетни линии на историята. Това са почти идеално изпипаното и все още неразрешено убийство на Линда Грей, призракът й, скитащ из къщата на ужасите, и извратеният й убиец, който все още броди из ръждясалия увеселителен парк.
Така че...

сряда, 10 юли 2013 г.

***





Копаейки бавно поредния гроб
усещайки в студената пръст всеки микроб
надеждата светла оцапана в кал
мислеше звучно за нови победи
за вечери на свещи
за сексуални обреди
а калта поръсваше по лицето й бяло
но ръцете държаха лопатата здраво
забивайки я с истинска страст
прекършвайки корените на поредния храст
Живот, с ирония мислеше тя
кой те зачита, обича сега?
Вятърът галеше красиви коси
опръскани с кръв и лунни лъчи
Безжалостно тих и ненужен микроб
бе убит от надежда, копаеща гроб
И никой нищо въобще не разбра
безучастен вятърът го отнесе в нощта
Ореолът над нея стенеше в мрака
ням свидетел, проскубан кат сврака
гротескно висеше над красотата
и бавно и тъжно пълзеше надолу
към шията нежна и топла и бяла



На следния ден я намериха там
гробът бе почти цял изкопан
ореолът превърнал се бе в неин палач
към казани врящи заслужен водач
Но дори и в тази тъй мъчна смърт
толкоз красив бе останал трупът
сега когато грозното “Аз”
бе напуснало свещения храм
и само красотата лежеше там
преклонът пред тази тленност
се превръща в единствена ценност
И никой ни дума не каза
сега без надежда, той го наказа
А вятърът тихо косите погали
разпиля ги нежно, почувства, едва ли
Не мина и час и по стар обичай
решиха че след следобеден чай
ще погребат надеждата светла
и друга ще търсят - те дадоха клетва
Пръстта съхнеше бавно под сиво небе
по красивото тяло на греховно сърце
Всички гледаха как този нар
бе приповдигнат от пияний гробар
и бе метнат шумно в дълбокия гроб
пълен със червеи - гнусен въртоп
Със същата тази мръсна лопата
зарита бе тя - шега на съдбата

Красотата сякаш се сля със пръстта
и не бе виновна само възрастта
ни скоростта
с която времето летеше
и тънките нишки с които плетеше
съдби човешки
изпълнени с омраза от проби и грешки
И няма я вече на тоз свят красотата
бе засипана с пръст от лопата
която сама бе държала
живяла греховно - после умряла
не, станала бе едно със пръстта
неин любим и неин баща
И всяко дърво и тревичка и храст
цъфтяха красиви със нейната страст


Author unknown

kamo69: Среща

kamo69: Среща: Jesus, Jesus help me I'm alone in this world And a fucked up world it is too Tell me, tell me the story The one about eternity...

неделя, 7 юли 2013 г.

dreams...

I dream of rain, I dream of gardens in the desert sand. I wake in vain, I dream of love as time runs through my hand…



Лежах си насред огромна поляна. Зелена и свежа. Тревата гъделичкаше кожата ми, а утринната роса, стичаща се от крехките й листенца, се пропиваше в косата ми. Небето беше толкова синьо, толкова спокойно. Само едно облаче игриво подскачаше по него. Въртеше се около слънцето. Ту го прегръщаше, ту го целуваше нежно, ту го наблюдаваше плахо отстрани…
Изправих се и с бодри стъпки тръгнах към къщичката в края на поляната. Беше малка, но много красива. Имаше и цветна градинка, пълна с благоуханни рози, най-красивите на света, червени, бели, жълти…
От къщичката излезе момиченце с дълги черни къдри, порцеланова кожа и ясни сини очи. "Хайде, откъсни си роза", рече момичето. Наведох се към едно от цветята, но се убодох на острите му тръни. В очите ми напираха сълзи. "Виждаш ли? Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба. Така е и при хората", каза тихичко момичето и изведнъж изчезна. Къщичката и розите също.
Отворих очи. Огледах се. Бях насред същата онази поляна. Същата, но различна… Тревата беше пожълтяла, загубила аромата си. Небето беше помръкнало. Облачето, вече сиво, беше стиснало слънцето в безмилостна хватка. Студен вятър предвещаваше буря.
Огледах се за къщичката. Беше там, в далечината някъде. Проблясваше едно прозорче. Затичах се да се скрия от бурята. Спрях се пред розовата градина, но цялата беше буренясала. Тук-там бледи увехнали цветчета се опитваха да си пробият път измежду плевелите, които ги задушаваха. Натиснах бравата да вляза вътре, но там беше тъмно. Една свещ догаряше на перваза на прозорчето, а възрастна жена гледаше замечтано в пламъка. "Защо розите умират?", попитах старата жена. "Защо мечтите ни умират?", попита ме тя в отговор. Не можах да й отвърна. Замислих се. Огледах се. Всичко беше покрито с прах. Старите дъски скърцаха, само паяците лазеха по тях.

Отново отворих очи. Мъчително и болезнено. Парещите пръсти на слънцето яростно натискаха клепачите ми. Едва се надигнах. Дланите ми затънаха в ситен пясък - бях насред пустиня. Толкова голяма, че не виждах хоризонта. Завлачих се към къщичката, която виждах в далечината. Стори ми се, че вървя с години. Вървях. Пълзях. Обикалях в кръг. Къщичката я нямаше. Мираж… само една изгнила дъска стърчеше от пясъка…

петък, 5 юли 2013 г.

Музата на художника

"Beauty is in nature and occurs in reality under the most varied aspects. As soon as one finds it, it belongs to art, or rather to the artist who can see it." Gustave Courbet



Лежеше си полугол насред  ателието. На пода. Отпуснал клепачи под горещите лъчи на слънцето, окъпали разхвърлената таванска стая. Тъкмо се унасяше, когато се сети, че трябва да подреди, преди да е дошъл експерта.
Надигна се сънливо. Изобщо не му се ставаше от топлия под, но трябваше. Отиде до единственото прозорче, което беше по скоро на тавана, отколкото на стената. Все пак живееше в таванска стая. Твореше, молеше се, спеше, хранеше се, пушеше и правеше любов в нея. Всичко...
Отвори широко тесния прозорец, протегна се лениво и вдиша дълбоко свежия въздух на късната пролет. Остана така около пет минути, заслушан в шума на града. На забързаните в работата си, на ревящите бебета и успокояващите ги майки, на клюкарещите баби, обсъждащи съседите, дядовците, внуците, майките, работещите; на смеха на децата, тичащи безстрашно между колите, нетърпеливи да се махнат от училищния двор. И на кадифения женски глас, който долиташе откъм пейката под прозорчето му.
Всеки ден, по едно и също време, тя сядаше на това място, пускаше лъскавия си черен лабрадор да потича с другите кучета, и запяваше нежни мелодии, вдигнала лице срещу горещото слънце. Красива и нежна, с порцеланова кожа, с кървавочервени къдрици, които обливаха тъничките ù рамене.
А той само облягаше гръб на стената и слушаше. Слушаше магически приказки, които разказваха песните ù. През това време от съзнанието му изчезваше образът на майка му, която го изоставя в мизерната уличка и как той плаче, протегнал малките си ръчички към нея. Пренасяше се сред тучни зелени поляни, обрасли в ароматни треви, поклащани от полъха на вятъра, а отгоре се стелеше ясно синьо небе. Но спреше ли песента, тревата загубваше аромата си, пожълтяваше. Вятърът се завихряше в ураган. Небето ставаше буреносно сиво, предвещаващо края... после огненочервено, опожарено от адски клади. След това красиво лилаво, гаснеща жарава, замръкващо синьо, потъващо в пустата вселена. Черно... И светът му замлъкваше. Мъртъв ли е?
На вратата се почука.
Скочи и трескаво разтика с крака обезобразените тела по пода, за да може да мине. Издърпа ги набързо в килера, заключи го и отвори на експерта.
Влезе нисък, слаб господин, облечен в марков костюм и с монокъл, висящ около врата. Вдигна стъкълцето и внимателно заоглежда картините. Платната бяха почти едни и същи – на сляпо момиче, вперило мъртви очи в изгрева или прегърнало черния си лабрадор, или пее, заровило пръсти в зелени ароматни треви...
Изтупаният господин закима одобрително. Разбира се, нямаше да вземе картините веднага, утре може би, и си тръгна.
А художникът се върна до прозореца и пак заслуша ангелската песен на сляпото момиче... както всеки ден.
Вечерите прекарваше в някой забутан бар. Обичаше да гледа танцьорките.  Плавните движения на телата им, меките очертания. После си тръгваше с някоя от тях, нямаше случай да му откажат, беше красавец. С гарваново черна коса и пастелнозелени очи, с идеално правилни скули и плътни устни. Качваше момичетата в малкото си таванско ателие, а те се захласваха по прекрасните му творби толкова много, че сами го молеха да ги рисува. Той разбира се, приемаше с усмивка. Чаша вино. След това скалпелът и четката си свършваха работата. Ново платно, нова картина, нов труп. И пак, и пак, и пак, всяка вечер.
След още пет минути слушане на ангелските напявания на сляпото момиче, пое въздух и решително закрачи надолу по стълбите. Беше също толкова красива, колкото и гласът ù звучеше. Даже повече. Порцелановата ù кожа искреше на фона на копринените ù къдрици. Заоглежда я. Толкова красива и нежна, крехка, перфектна.
Изведнъж песента ù секна. „Кой е там?”, отрониха алените ù устни, а мъртвите ù очи затърсиха жадно. Но никой не ù отговори. Художникът изтича към таванското си ателие и трескаво зарисува. Зарисува сляпата си муза. Перфектният модел. Къдрите ù се стелеха по платното. Червени, кървави. И така остана да лежи на топлия под, потънал в кървавочервените коси на сляпата...

вторник, 2 юли 2013 г.

Невидимият Джони Каил


-       Телефон на доверието, как можем да Ви помогнем?
-       У нас има... няколко трупа.
-       Какво има у вас?! – шокирана попита операторката.
-       Трупове, мъртви хора. – отговори спокоен детски глас от другата страна на слушалката. – Първо мислех, че просто спят, но когато не мръднаха цял ден, реших, че нещо не е наред... А и от гърлата им се стичаше кръв.
-       Но какво се случи? Крадци ли ви нападнаха... Това е семейството ти, нали? Но най-важното сега е да не се паникьосваш, обади се в полицията!
-       Обадих се вече. Идват насам. И да, семейството ми е... но не съм паникьосан, само ме е страх от полицията малко.
-       Че защо? Да не са те заплашили крадците? Биха ли те?
-       Не.
-       Какво тогава?
-       Не ме видяха изобщо.
-       Скрил ли се беше? Кажи, на колко години си? Имам една приятелка в социалното бюро, много е мила, занимава се с деца, които...
-       Просто не ме видяха. На десет съм, мога сам да се грижа за себе си и не искам никакви социални, мразя ги!
-       Как така ги мразиш?
-       Ами виждате ли, аз съм осиновен. Това не беше истинското ми семейство. Знам ги социалните и те всичките са гадняри, и не ме разбират... Никой не ме разбира.
-       А осиновителите ти? Те не те ли разбираха? Не се ли грижеха добре за теб?
-       Кои от всичките?
-       Всичките? Колко пъти са те осиновявали?
-       Три.
-       А си само на десет. Миличкият, колко ли си страдал...
-       Те страдаха повече. Не че нещо... Не бяха лоши хора, но бяха адски досадни и... пострадаха.
-       Какво искаш да кажеш? Как така са пострадали?
-       Семейство Патън бяха прекалено религиозни. Всъщност, в това няма нищо лошо, но ме дразнеше как всяка неделя дъртата Лили ме ръчка да ходя с нея на църква или как стария Пит ме караше да казвам някаква измислена от него молитва преди всяко ядене, всяко. В началото не беше толкова зле, бях започнал да свиквам, поне така си мислех, но не издържах, бяха се вманиачили по Исус. Не че не вярвам в него, напротив, но те прекаляваха. Дъртата, първата ми „майка” откачаше за най-малкото нещо. За най-малката беля започваше да се моли на Бог да спаси грешната ми душа. Искаше и аз да се моля, луда работа. Всяка неделя ме обличаше в един смешен костюм, с който приличах на пингвин, отвратително! И ме завличаше в църквата, а след литургията ме натикваше насила в изповедалнята, за да моля опрощение за грешките си, колкото и детски да са те. На отчето вече му беше писнало, както и на мен. Знаеше всичките ми „грехове”. Накрая вече нямаше за какво да си говорим, затова стояхме и си мълчахме десетина минути за пред Лили и на излизане той ми казваше нещо от сорта на „Кажи 20 пъти „Аве Мария” и си се прибирахме доволни що годе. Грейси-Ан умираше от смях винаги щом прекрачвах прага на изповедалнята.
-       Коя е Грейси-Ан?
-       Приятелка от Сейнт Винсънт, домът за сираци, много е сладка. Както и да е. В един момент наистина ми омръзнаха щуротиите на Патънови. Добре, че е специалната ми дарба иначе не знам как щях да се справя досега с цялата тази простотия.
-       Каква е тази твоя специална дарба?
-       Ставам невидим. – със задоволство каза момчето.
-       Нима?! И как го правиш?
-       Само си го пожелавам.
-       И толкова?!
-       Ти какво искаш? Вълшебни пръчици, звезден прах, лилав дим, абра кадабра и разни такива? Да не мислиш, че се шегувам? А схванах, не ми вярваш.
-       Не че не ти вярвам, просто звучи странно...
-       Да, да, пък и съм само на десет, ясно, детската фантазия, бла бла бла...
-       Извинявай. Разкажи ми какво е станало? Как са пострадали семейство Патън?
-       Ами една неделна вечер си легнаха след задължителната молитва и изобщо не се събудиха на сутринта. Нито на следващата. Бях уплашен, паникьосан. Стоях свит в един ъгъл на стаята си с часове. Молех се за опрощението на грешната си душа. Ако дъртата Лили можеше да ми проговори в онзи момент сигурно щеше да каже, че дявола ме е обладал. И може би щеше да е права... ако не беше мъртва. Ха-ха-ха, нали се сещаш, мъртва?! – изсмя се момчето. – После ме държаха известно време в нещо като изправителен дом, но не точно, бях прекалено малък за такова място. Всеки ден ме влачеха на психоаналитик, една луда докторка. По-луда и от нас. Учудих се като видях Грейси-Ан да излиза от кабинета ù един ден.
-       И тя ли е ходила на психиатър?
-       Така изглежда. После ме осиновиха Катрин и Стивън Милър. Младо семейство. За съжаление и двамата стерилни. След пет години неуспешни опити да забременее, Стив решил да вземе на Катрин кученце за утеха. Пинчер – ужасно животно, най-досадното същество, с което съм се сблъсквал. Беше от онези малки злобни палета, на които, ако им стиснеш главата и очите им изскачат. Винаги ми е било любопитно дали наистина е така. На всичкото отгоре ми препикаваше обувките най-редовно, ръфаше ми чорапите, даже домашните ми ядеше. Сериозно! На училище никога не ми вярваха. Стив и Катрин никога не се караха на него, а на мен. „Защо си оставяш чорапите там?” или „Защо си оставяш домашните там?”, или „Чичи не ти е виновен за безпорядъка!”, това им бяха думите. Та, семейство Милър обичаха повече Чичи, отколкото обичаха мен.
-       Чичи кучето ли е?
-       Да. Един ден обаче не издържах. Татко беше на работа, а майка ми отиде до магазина. Бяхме само аз и пинчера от ада, наистина ужасно злобно животно. Изчака Катрин да излезе и клекна над чисто новите ми „Бритиш найтс”. Направо откачих. Сграбчих го за врата...
-       Чичи?! – възкликна операторката с изненада.
-       Е, очите му не изскочиха, но кецовете ми никога повече не вкусиха помиярска пикня.
-       Да не искаш да кажеш, че си... убил кучето на осиновителите си?
-       Не само него.
-       Какво?
-       Песът сам си е виновен. Катрин рева цял ден. Стивън много се ядоса, преби ме и ме наказа за седмица. Но... наказанието ми се оказа по-кратко, и те не се събудиха повече.
От отсрещната слушалка се чу лек стон. Операторката отвори уста да каже нещо, цялата история с момчето ù се стори странна.
-       Последваха нови сеанси при лудата докторка, – каза момчето – но само след месец консултации, откачалката и пияницата, с когото живееше на семейни начала взеха, че ме осиновиха. Не точно, процедурата още не е свършила, само живея у тях... живеех, не знам. Както и да е. Поне не бях сам.
-       Ами?
-       И Грейси-Ан беше там.
-       Осиновили са я, за това си я видял да излиза от кабинета на психиатъра.
-       Сигурно. Все тая. Та, отвратителния Клифърт снощи се прибра на четири крака, нафиркан до козирката за пореден път, псуващ като хамалин. Сара, му каза да е по-тих, защото с Ан спим, но и двамата никога не спяхме щом той си идваше пиян. Треперехме дали няма да нахълта в стаята ни. Треперехме като мишки под леглата си. Грейси не спираше да плаче.
-       И какво стана снощи?
-       Снощи връхлетя с вратата. Мисля, че и Сара е изяла някой шамар, защото го чух да ù казва: „Разкарай се, кучко! Искам да пожелая сладки сънища на децата“ и нещо изтрополи в хола. Като влезе при нас изсъска само „Къде сте плъхове?“ Отиде до леглото на Ан, сграбчи я за косата. Копринените ù руси къдрици се разляха между пръстите му. Хвърли я на леглото и започна да си разкопчава панталоните. Няма да забравя отчаяните викове на малката, беше ужасно...
-       Господи!
-       Потърсих нещо тежко, за да го ударя, но нямаше с какво, за това започнах да го удрям с юмруци и да го ритам. Крещях му да я остави намира, а той я стискаше ли стискаше за тъничкото вратле докато се мяташе между краката му, опитвайки се да се измъкне. Клифърт само извъртя обезумял поглед към мен и ми каза „Копеленце, ще се занимая с теб след малко“. Безпомощно гледах как насилва сладката Грейси, а Сара ревеше, свита в един ъгъл. После ме преби с кожения си колан, с тъпата ненормална докторка не знам какво е правил, не ми и пука. Като захърка станах, взех един нож от кухнята и се промъкнах в спалнята им. Разбира се, не ме видяха. Заклах ги и двамата. Клиф си го търсеше от доста време, Сара така и не събра смелост да ни защити, голямата психиатърка...
-       Ти ли уби Патънови и Милърови?
-       Ти как мислиш?
Операторката въздъхна.
-       Как е Грейси-Ан?
-       Не знам. Прекарах цялата нощ тук, до леглото им, дебнех дали пияницата няма да се събуди случайно.
-       А как се казваш, малкия? Телефонът е анонимен, но... щом полицията идва...
-       Джони Каил, но мисля, че Грейси е... мъртва... - и връзката се разпадна. От другата страна на слушалката зазвуча само онзи досаден сигнал от стационарните телефони, примесен със странно жужене.
Операторката увисна с отворена уста, даже не можа да осмисли почти половин часовия разказ на момчето. След десетина минути телефонът ù отново звънна.
-       Телефон на доверието. С какво можем да Ви помогнем?
-       У нас има няколко... трупа...
-       Какво... - невярващо запелтечи жената – Как се казваш?
-       Грейси-Ан...

Момчето, което ми даде сърцето си


На един прекрасен мъж, останал завинаги млад. Няма да те забравим! Обичаме те и ни липсваш...



-       Помня всичко, сякаш беше вчера. Свистенето на гумите, удара и как летяхме надолу в пропастта. Събудих се в болницата, цялата в тръбички, стърчащи оттук и оттам. Казаха, че съм се спасила по чудо, благодарение на теб. Наистина, дължа ти живота си, благодаря ти!
Изправи се бавно, още свикваше с новото си сърце. То туптеше по-силно от предишното. С всеки удар усещаше как вените ù се пълнят с кръв.
Като премина тежката метална порта само извъртя поглед назад към още пресния гроб. Нещо все я дърпаше натам.
-        Светлината ти изгасна без време, приятелю – прошепна на себе си и тръгна към колата.
Прибра се и се тръшна в леглото. Веднага заспа. Беше прекарала един месец в кома, но в никакъв случай не се беше наспала.
-        Ела при мен! Ела с мен! – викаше я Стан, протегнал ръка към нея, красив, усмихнат – Ела при мен, отиваме в Рая...
Нора хвана дланта му и изведнъж се озова в кола, летяща в насрещното.
-        Какво правиш? Намали! – викаше тя уплашено.
-        Не може, отиваш в Ада, кучко! – сякаш ято гарвани изграчи до нея. На шофьорското място стоеше тяло, почти без кожа. Малкото му плът гниеше, от кухите му орбити се подаваха червеи. – Отиваш в Ада, кучко, ха-ха-ха – смееше се трупът.
Нора пропищя от ужас. Тогава се събуди:
-        Сън... било е сън – въздъхна и отвори широко очи. Сърцето ù, сърцето на Стан, биеше лудо в гърдите ù. Стана и тръгна бавно към кухнята.
-        Ела при мен! – разнесе се същият глас из стаята – Ела при мен!
С плахо движение завъртя поглед назад. Видя го там, до леглото си. Стоеше, протегнал кокалестата си ръка и я викаше. Младата жена се разтрепери, по челото ù избиха едри капки пот. Не можеше да повярва на очите си – срещу нея имаше мъртъв мъж, мъртвият ù приятел – протягаше мъртвата си ръка към нея. Не може да е истина, сигурно сънувам, мислеше си.
-        Не си истински! Аз сънувам... Да, просто сънувам, това е. Ти си сън, не си истински, мъртъв си...
-        Да, мъртъв съм, но съм истински, тук съм. Виж ме! Пипни ме! – рече той със смразяващ глас и пристъпи към нея.
Нора стисна очи сякаш да го накара да изчезне, но тялото на Стан се надвеси над нея и изкрещя бясно:
-        Погледни ме, по дяволите! Виж какво ми направи!
Тя го погледна през сълзи. Красивото му лице го нямаше, беше обезобразен. Кожата му гниеше. Червеи дъвчеха малкото му останала плът. Плачеше и в същия момент ù се повдигаше от миризмата на разлагащия се труп.
-        Какво, гади ли ти се? И на мен ми се гади, направо не мога да се гледам... Още ли не вярваш, че съм истински? Хайде, пипни ме! – Нора извъртя глава, пак стисна очи – Пипни ме, ти казах! – извика зловещо мъртвия и един черен силует се надигна зад него, почти демонично.
Разтреперената ръка на Нора се повдигна бавно. Стан се ухили широко и опря загнилата си буза до треперещите женски пръсти.
Усещането беше странно, лигаво и хладно. Тя изхълца и се разплака още по-силно.
-        Стига си ревала. И аз не обичам да ме пипат разни живи... адски е кофти.
Но на нея изобщо не и правеха впечатление тъпите му шегички. Даже не ги чуваше. Мислеше само за мъртвия мъж в спалнята си и как, по дяволите, се е озовал там. Но въпреки, че го докосваше и той ù говореше, не... Не можеше да е истина, сигурно сънува... все още. Трябваше да сънува.
-        Летяхме към пропастта и... и... Ти беше се заклещил, не можах да ти разкопчея колана... И колата пламна... Видях те как умираш – като насън говореше Нора.
-        Не аз, а ти умираше. Сърцето ми щеше да издържи, но не, мозъкът ми бил мъртъв, раните – прекалено сериозни. Ти си имала по-големи шансове от мен. Сега си ми длъжница – и изгнилите устни на Стан се доближиха да я целунат.
Единственото, което можеше да направи Нора беше да стисне очи. Просто зачака. Краката ù като чели се вкамениха, не можеше да помръдне. Нямаше и глас да извика за помощ. Само сълзи капеха от нежните ù мигли. Горкото ù ново - старо сърце, биеше болезнено бързо. Пронизваше го страшна болка, все едно някой беше впил нокти в него, опитвайки се да го изтръгне.
Отвратително усещане обзе цялото ù същество, докато я целуваше мъртвия. Ужасно смърдеше на труп. Някаква лигава течност се стече от пръстите му надолу по гърба ù. Полазиха я тръпки като хиляди буболечки и по кожата ù пробяга студ.
Изведнъж зад гърба ù се разнесе силен трясък. Мънички парченца стъкло засвириха по пода. Отвори очи, цялата обляна в пот. Беше си в леглото, а в стаята нямаше никой.
-        Сън... – отдъхна си тя – Нали?
След минутка сърцето ù нормализира ритъма си. Младата жена се надигна леко да затвори прозореца, но стъклото беше счупено, а перваза – обсипан с груби парченца.
Обзе я страх, че може би не е сънувала. Облече се набързо, грабна ключовете на колата и излетя навън.

Ръцете ù не спряха да треперят, едната ù вежда подскачаше нервно, дишаше тежко.
Улиците бяха празни и гробищния парк беше пуст. Спря пред тежките порти, но не загаси двигателя. Вгледа се усърдно чак до края на лъчите на фаровете – нямаше жива душа. Дори клоните на дърветата не помръдваха, листата им не потрепваха. Абсолютно мъртвило, като на всяко гробище.
-        Нора, ти си луда. Глупачка! Как реши, че това може да е истина? Не мислиш ли, че ако някой беше излязъл от гроба си, никой нямаше да забележи? Пазачът най-малкото... – но изведнъж млъкна. Втренчи се в къщичката на пазача. Лампата отпред не светеше. – Но тя винаги свети... – зачуди се младата жена.
В този момент нещо като чели пробяга край колата. Нещо или някой. Силует. Не беше сигурна дали е човек или животно. Не можеше да е човек. Нямаше други коли. Лампите по алеите не светеха. И в къщичката не светеше. Нищо не се чуваше, дори листата на дърветата. Но нещо определено пробяга покрай нея. Да е животно? Едва ли. Най-близката гора беше на 15 километра. Бездомни кучета и котки в града нямаше. Кметът прекара две години от мандата си „борейки” се с тях. Какво беше тогава? Най-вероятно нищо. Знаете как на човек му се счуват или привиждат разни работи, когато е уплашен. Дам... Сигурно халюцинира.
-        Ха, вече не взимам LSD – опита да се пошегува със себе си, но нещо не ù се получи. Сърцето ù направо щеше да се пръсне от страх. Ръцете ù се разтрепериха още повече. Обля я пот. – Не ставай параноична! – сякаш си заповяда Нора. Стисна волана, пое си дълбоко въздух и слезе от колата. Закрачи решително напред. Беше отключено. Не трябваше да е отключено. – Кой знае, може пък пазачът да е отишъл за нещо до града. Не значи задължително,  че мъж, погребан преди месец е излязъл от дупката и е хукнал да търси отмъщение. Нали?
Тръгна право към гроба на Стан. Той обаче беше непокътнат, нямаше начин някой да е излязъл оттам. Тя коленичи до паметната плоча, зарови пръсти в земята и се разплака.
-        Прости ми, Стан! Знам, че не трябваше да те карам да излизаме онази вечер. Наистина съжалявам. Не биваше да умираш, но... не мога да те върна – хълцаше тя – не мога да...
Изведнъж усети някакъв хлад по кожата си. Погледна надолу. Мъртвешка ръка изскочи от пръстта. Нора обаче не можа да помръдне, беше като прикована за гроба. Загнилите пръсти я сграбчиха за китката и я задърпаха надолу. Тя започна да пищи, обзета от ужас. Изведнъж някой я хвана за рамото:
-        Госпожице, защо викате? – чу се спокоен мъжки глас.
Жената се обърна и видя възрастния пазач зад себе си, вдигнал мощно фенерче към лицето ù.
-        Какво правите тук по това време?
-        Аз, ъ-ъ-ъ – запелтечи Нора, още не беше дошла на себе си.
-        И защо пищите все едно сте видели дявола?
-        Уплаших се. Тъмно е и... Но защо няма осветление, какво става? Не бяхте тук, а беше отключено. – заобяснява се младата жена.
-        Токът спря. Отидох за батерии до града. – отвърна възрастния мъж и извади от джоба на сакото си четири батерии. После бръкна в другия и извади няколко свещи – И свещите ми бяха свършили. Сега не знам кога ще ми оправят електричеството. Никога не го оправят както трябва и все се бавят по няколко дни. Случвало се е да чакам техниците цяла седмица. Кметът изчисти бездомните кучета, ама не оправи електрическата мрежа. Добре, че не гласувах за него... – и пазачът закрачи обратно към барачката, като продължаваше да си мърмори.
Нора като чели се завърна в реалността за момент.
-        Е, идвате ли? Или ще стоите там? – запита я мъжът, извъртял глава назад – Госпожице?
-        Да, идвам. – изправи се тя рязко. Тогава отново чу познат глас:
-        Да, върви. Донеси ми сърцето му!
-        Какво?! – рече тя още не направила и една крачка.
Пазачът се спря:
-        Какво казахте? – попита той.
-        Не, нищо, нищо... – отвърна тя и тръгна пред него.
-        Донеси ми сърцето му! Изтръгни го и ми го донеси! – продължаваше Стан.
-        Престани! – говореше си Нора сама.
Пазачът се зачуди, но не каза нищо. Само си светеше с фенерчето пред краката на младата жена. За тринайсет години работа на гробището беше видял доста странни хора. В скръбта си човек придобива необичаен облик. Затова не ù каза нищо повече.
-        Хайде, донеси ми сърцето му! – като развалена плоча се повтаряше гласът.
-        Млъкни, по дяволите! – скара му се Нора. Запуши си ушите и продължи към портала.
-        Можеш да ме върнеш. Нали го искаш? Само трябва да ми донесеш едно сърце. Гробищата са идеално пусти, само ти и пазача сте, никой няма да те види. Направи го за мен. – изведнъж гласът стана мек и топъл, дори нежен – Можем отново да сме заедно. Не го ли искаш?
Жената се спря. Спря и да трепери. Обърна се към пазача зад себе си:
-        Искам. – отвърна тя и една гореща сълза се стече по бузата ù.
Възрастния мъж също се спря. Загледа я умислено.
-        Какво искате, госпожице? – попита я плахо той.
-        Но не мога да го направя... Как да го направя? – и избухна в плач, стиснала лицето си в длани.
Старият пазач сложи ръка на рамото ù:
-        Добре ли сте? Трябва ли ви нещо?
-        Знаеш как. – прошепна ù Стан.
Тя вдигна поглед:
-        Имате ли нож, случайно?
-        Ами, да... – с несигурно движение пазачът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади швейцарско ножче. – Човек не знае кога ще му потрябва. – и протегна ножчето към жената.
-        Съгласна съм. - Нора пое предмета. Нямаше и десет сантиметра. Повъртя го из ръцете си, разгледа го. – Толкова малък предмет, а с такива полезни джаджи. – Извади ножчето. Прокара пръст по острието, беше гладко наточено. Тънка линийка кръв изби върху кожата ù. – Отвертка, тирбушон, нож, и  всичките остри. – странен поглед проблесна в очите ù.
-        Дам... А за какво ви е? – попита мъжът, отстъпвайки крачка назад.
-        За нещо, за което със сигурност ще съжалявам...
Случваше се пред очите ù. Сякаш не управляваше тялото си. Беше страничен наблюдател на собствените си действия.

Стана за секунди. Стисна ножа. Замахна. И горкия старец падна на тревата с разкървавени гърди. Не беше мъртъв обаче, просто зашеметен. Тя застана над него и захвана да го души.
-        Не така, изтръгни му сърцето, докато още бие! – нареждаше ù Стан, надвесен зловещо над главите им. Автоматично Нора грабна окървавения нож и го заби в тялото на пазача. – Внимавай да не повредиш сърцето!
Тя само примигна и го заби още по-навътре. Не знаеше откъде намери толкова сили – с едно движение разпори гръдния му кош и без дори да поглежда, мушна ръка вътре. Извади сърцето му в идеално състояние. Недокоснато от острието на ножа, още горещо и туптящо.
-        Перфектно! Не съм се съмнявал, че ще си свършиш отлично работата. – Мъртвите ръце на Стан грабнаха сочното парче плът и жадните му зъби се впиха в него. Задъвка го с ярост, която нямаше в живия Стан.
На Нора ù се доповръща от гледката. По ръцете му се стичаше гъста кръв. От това, което беше останало от устните му, капеше мъртвешка слюнка. Отвратителна гледка, която със сигурност нямаше да забрави скоро. Погледна своите ръце – също окървавени. Беше направила нещо в абсолютен разрез с всичко, в което опитваше да възпита себе си – светостта на човешкия живот.
А горкият стар гробищен пазач дори не издъхна спокойно. Давеше се в кръвта си. Гледаше как някакъв ненормалник дъвче сърцето му. Така и си остана, с очи вперени в чудовището, загризало най-важния му орган. На младата жена ù остана само да затвори клепачите му.
-        М-м-м, вкусно! – възкликна накрая Стан и се ухили широко. – Малко жилаво, но вкусно. Какво следва?
-        Трябва да го погребем. – каза тихо Нора.
-        Че за какво ти е?
-        Как...
-        По-добре го изгори, ще си спестиш време от копане. – констатира с усмивка младият мъртъв мъж.
Нора само въздъхна и започна да рови из джобовете на пазача. Откри кутия цигари, а в нея запалка. Взе запалката. Стан се протегна и взе цигарите, а тя затегли трупа към къщичката.
-        Вреден навик е пушенето. – зацъка живият - мъртъв неодобрително и сложи една цигара в устата си.
Младата жена го изгледа ядосано.
-        Какво? Приеми го така – ако не беше ти, щеше да го довърши ракът. – пак се ухили.
В килера в къщичката имаше туба с бензин, който Нора разля навсякъде из малката стаичка. Заля и трупа, проснат в средата на пода.
Огънят свърши останалото. Дървената постройка пламна за минути. За около половин час се изравни със земята. Пламъците осветяваха лицето на Нора и половината гробищен парк. Младата жена плачеше мълчаливо. Срамуваше се от себе си. Беше правила много глупости, но това беше сериозно. Да убиеш човек – смъртен грях. Не беше безгрешна, няма безгрешни хора... Може би само Стан приживе, единствен от всичките ù познати, никога не беше правил нищо лошо, грешно, същински ангел. Даже винаги помагаше на всеки нуждаещ се. Най-добрият човек, който някога е живял... Беше. Сега не можеше да го познае. Не познаваше и себе си.
-        Вместо да рониш крокодилски сълзи, мисля ще е по-добре да се омиташ оттук, все някой ще види дима. Пък и се зазорява. – Наруши мълчанието Стан, скръстил кокалестите си ръце на гърдите, облегнат на едно дърво.
Жената дори не го погледна. Само избърса мокрите си бузи и потегли към колата.
-        Е, какво?! Няма да ме удостоиш с вниманието си, така ли? – сопна се мъртвия, но така и не получи отговор. Нора просто тръгна за вкъщи.
Като се прибра, избухна в плач.
Господи, какво направих, говореше си през сълзи, не съм... това не съм аз. Как е възможно? Защо,  халюцинирам ли? Но щом се погледна в огледалото и прокара длани по лицето си разбра, че не халюцинира.
А навън слънцето тъкмо изгряваше. Обещаваше, може би един прекрасен ден. Но в нейната стая беше тъмно. Лъчите не проникваха през тежките завеси. Зад тях звучаха само плач и клетви.
По обяд най-накрая реши да излезе, да иде на църква. Не беше особено религиозна и не беше стъпвала в храм от десетгодишна. Но си помисли, че ако се изповяда ще ù олекне.

Добре, че в църквата нямаше никой. Часът беше такъв, всеки беше или на работа, или на училище, или някъде другаде.
-        Прости ми, отче, защото съгреших...
-        Как...
-        Убих един човек, - продължи тя трескаво, без да изчаква отчето – но не го направих нарочно. Беше, за да помогна на скъп приятел, когото...
Изведнъж вратичката на изповедалнята се отвори и срещу нея се изправи свещеника. Целият беше пребледнял.
-        Дете, какво говориш? – втренчи се той в разтреперената млада жена.
-        Знам, отче. Повярвайте ми, не, не исках... Чувствам се ужасно. Изповядайте ме! Бог трябва да ми прости! – Нора падна в краката на духовника и сграбчи расото му. – Моля ви, отче! – и се разплака отново.
Отчето стреснато направи крачка назад:
-        Дете, ако наистина се покайваш, трябва да идеш в полицията, да разкажеш всичко там.
Младата жена изведнъж стана сериозна. Изправи се и погледна свещеника право в очите.
-        Не мога да го направя.
-        Трябва! Трябва да им разкажеш всичко. И за този твой приятел също. Той ли те накара да го направиш?
-        Да, но...
-        Кажи им, понеси си отговорността! – Опитваше се да я убеди отчето, хванал раменете ù.
-        Не мога! – Извика Нора и блъсна мъжа. Свещеникът почти падна.
-        Успокой се, дете. – Подкани я той с топъл глас.
-        Първо ти млъкни!
Със сила, неприсъща за нея, Нора сграбчи огромния позлатен свещник до изповедалнята и замахна към мъжа.
Тежкият предмет се стовари върху горкия свещеник. Кръвта му изпръска и пейките, и изповедалнята, и жената с импровизираното оръжие.
-        Браво, задобряваш! – чу се пронизващия глас на Стан.
Стоеше срещу нея, ухилен и доволен както никога. Зад него вратите на храма бяха залостени. Изгнилата му ръка впи острите си нокти в гърдите на отчето и изтръгна още туптящото му сърце. Загриза го като изгладнял вълк безпомощна сърничка.
-        Свещеник, ммм... Харесва ми. Как се сети? Толкова е... чисто, непорочно, даже крехко. – изкриви се в широка усмивка кървавата уста на Стан.
Нора загледа с отвращение примляскващия мъртъв, хвана тялото на отчето за краката и го завлачи към една стаичка, която служителите на църквата бяха превърнали в нещо като гардеробна.
-        Трябва да изчезвам. Как можах да го направя отново? Ти си виновен... – мърмореше си Нора, докато се опитва да залости дървената вратичка.
-        Аз ли?! Хм, не мисля. – отвърна Стан – По-скоро проблемът е там, че реши да довършиш попа посред бял ден. Не се прави така! Кой те е учил? – ухили се отново мъртвия – Какво? Не ме гледай така! – възкликна той, срещайки ядосаните очи на Нора – Добре де, добре. Да приемем, че попа сам си е виновен. Не трябваше да те кара да ходиш в полицията. Търсеше си го, а? Ха – и заръчка с лакът жената до себе си.
-        Не искам да те виждам повече! Изобщо не знам, защо по дяволите те виждам, щом си мъртъв, но не искам. – със сълзи на очи заговори младата жена. Извади кърпичка и трескаво забърса окървавените си ръце. След петминутно усърдно бърсане, намери сила да избърше и сълзите си. Когато се огледа, Стан го нямаше.
Притвори вратата на храма плахо. Огледа навън и излезе на пръсти. Скри се вкъщи. Заключи вратата, залости прозорците, спусна завесите. Изкъпа се и се сви на две в леглото си.

На вратата се почука. Жената с нежелание се надигна да отвори. Изненадата, която изпита, виждайки притеснения си бивш приятел на прага, учуди и самата нея. С Дани не се бяха разделили добре. Имаха доста проблеми по време, а и след края на връзката си. Той обичаше да си попийва и ставаше агресивен щом прекалеше. Тя пък обичаше да шмърка... от време на време. Обикновено не прекаляваше. Правеше го за забавление. Обаче често ходеше на работа цялата в синини и се оправдаваше с тъпи истории, например как се е подхлъзнала в банята и е паднала. Никой не ù вярваше. Всички упорито ù повтаряха да зареже „това животно”. Особено Стан. Но тя не искаше и да чуе. Обичала го. Мислеше си, че го обича. Обичаше го повече с тялото, отколкото със сърцето си. И тази любов ù коства приятелите, колегите. Само Стан ù остана верен. Лекуваше ù душевните и телесни рани. Тя естествено се радваше на загрижеността му, свързвайки я с факта, че са израснали заедно. Приемаше я за даденост.
Дани обаче наистина изглеждаше угрижен.
-        Разбрах, че са те изписали и реших да те видя. Много съжалявам за Стан. Знам колко държеше на него... – измънка младият мъж.
-        И аз съжалявам, но не мога да върна времето назад.
Мъжът не дочака покана и влезе. И Нора не го спря. Той пое ръката ù и потърси очите ù с поглед.
-        Държиш ли се? Той няма да бъде забравен.
-        Не и след като ми даде сърцето си. – Каза младата жена и се дръпна рязко назад.
Дани се запита дали го е усетила. Всички останали го виждаха. Само тя не можа за толкова време.
-        Какво искаш да кажеш?
-        Даде ми го. То бие в гърдите ми, буквално.
-        Да не би...
-        Да, трансплантираха ми неговото сърце. Единственият му останал здрав орган. Сега съм жива заради него. Живея заради него... – разплака се Нора, а Дани пристъпи към нея и я прегърна. Тя се притисна в него, обвила ръце около врата му.
Изведнъж зад гърба му проблесна острие. Дани се свлече на пода, а кървавият нож издрънча в краката на Стан.
-        Няма да се научиш, нали? – процеди през зъби изгнилият му език.
Нора изтръпна при вида на младия мъж, гърчещ се на земята, давещ се в собствената си кръв.
-        До кога ще трябва да те спасявам от този глупак?
-        Да ме спасяваш?! Ти го уби! – развика се тя.
-        Не още. Това удоволствие остава за теб. Нима искаш да се мъчи така? – попита Стан с лукава усмивка.
Нора застана над агонизиращото тяло.
-        Знаеш какво да направиш – прошепна смразяващ глас.
Треперещата женска ръка се протегна към ножа. Със сълзи на очи заби острието в гърдите на Дани. Подаде туптящото му сърце на Стан, а той го загриза с огромно удоволствие. Топла кръв се стичаше по брадичката му, по пръстите му. Премляскваше. Услаждаше му се.
Нора целуна нежно челото на Дани и прошепна:
-        Прости ми.
-        За какво? Той трябва да ти поиска прошка. – Заговори спокойно Стан – Винаги си била заслепена от него. Не знам как го постигаше. Освен, че те биеше, ти изневеряваше. Така и не можах да си обясня с какво те е спечелил. Обясни ми, хайде!
-        Какво искаш да ти обясня? Как можах да убия човека, до когото заспивах и се събуждах цели три години? Защо ти не ми обясниш, защо ме преследваш? Защо ме караш да правя тези ужасни неща? Не мога да убивам невинни хора... – проплака младата жена, коленичила пред гниещите нозе на Стан.
-        Не можеш да убиваш невинни хора? А аз за какво бях виновен? Че се беше надрусала за пореден път? Че исках да те предпазя от теб самата? – Зловеща черна сянка се надвеси над Нора.
-        Не исках...
-        Аз исках! Това е проблемът. Обичах те повече отколкото заслужаваш... – в кухите му орбити се четеше съжаление.
-        Какво искаш да направя? – плачеше жената, паднала в мъртвите му крака. – Искаш си сърцето, нали? Вземи го! Вземи го, не го искам! Не и така...
Стан не ù отвърна. Нора преглътна сълзите си. Грабна ножа, който още стърчеше от тялото на Дани. Пое последна глътка въздух и с все сила заби стоманата в плътта си.
Стан не помръдна. Не я погледна.
Болезнен вик се откъсна от устните ù. Пръстите ù обвиха пулсиращия мускул. Стиснаха го здраво и след малко сърцето заби пред замъгления ù поглед.
А Стан беше все така непоклатим.
Отрони последен стон:
-        И аз те обичах...

До сутринта полицията беше отцепила района. До един гроб, в локва кръв, лежеше жена, а вцепенените ù нокти стискаха туптящо сърце.