неделя, 28 декември 2014 г.

„Мистър Мерцедес“ от Стивън Кинг

„Истината е тъмнина и единственото, което има значение, е да се отличиш, преди да потънеш в нея. Да резнеш кожата на света и да оставиш белег. В крайна сметка историята е плът, набраздена от белези.“

Всички обичат сладоледаджията! И защо да не го обичат? Той е вежлив, винаги усмихнат и най-важното – продава сладолед. Този сладоледаджия обаче не е като другите.

Страдащ от психично разтройство, подлежащо на фройдистки анализ, криещ мрачна тайна, Брейди Хартсфийлд, наглед нормален млад мъж – възпитан, интелигентен, забавен, дори привлекателен, е вълк в овча кожа. Той има желязно хладнокръвие, извратено съзнание – идеи за убийства се стрелкат в главата му с бързината, с която опитен играч размесва колода карти. Но дълбоко в себе си таи самота, чувство за непълноценност, силен гняв и агресия. Брейди е решен да направи удара на живота си, след като веднъж вече е оставил белега си върху кожата на историята. Някои хора обаче са максималисти. На него не му стигат осем убити, трима осакатени, дванадесет сериозно наранени и седемнадесет души с по-леки наранявания. Не. Той иска нещо повече, нещо по-голямо. И той знае точно как да го постигне. А шишкавото ДВО (детектив в оставка) може да му диша прахта.

От другата страна на масата стои Уилям Кърмит Ходжис, наскоро пенсиониран детектив, разкрил едни от най-заплетените случаи, заловил едни от най-извратените психопати, освен един – мръсникът, който премаза с откраднат мерцедес клетите безработни пред Общинския център в мъгливото утро на трудовата борса. Сега Ходжис е депресиран, позагубил форма, качил десетина килограма и сериозно обмислящ дали да не налапа дулото на 40-калибровия си „Глок“ и да дръпне спусъка.

Руската рулетка започва, когато Бил получава писмо от мистър Мерцедес относно мелето пред Общинския център. Следва игра на нерви. Също като онази игра с плесниците  – стоиш и чакаш, дебнеш да пробват да те шляпнат.

Психопат и прокълната кола заедно в кървавия танц на злото... Струва ви се познато? Не точно, макар че са ни известни не една и две истории, включващи автомобил и психически нестабилен мъж, писани от Краля. „Мистър Мерцедес“ съдържа в себе си съвсем леки препратки към „Буик 8“, „Кристин“, но също и към „То“ и други негови книги, което всъщност събужда интереса на читателя и желанието му да прочете някоя от гореизброените.

Това е един великолепен детективски роман, клонящ по-скоро към класическите детективски мистерии тип Агата Кристи. Но също така е и увлекателен и динамичен трилър, който държи в напрежение до самия край. Лично за мен последните десет глави бяха едно трескаво очакване на голямото „Бум!“. Да четеш тази книга е като да се състезаваш в НАСКАР – лудо преследване на високи обороти, сърце биещо толкова силно, че всеки момент ще изхвръкне и вени готови да се пръснат от адреналина, заместил кръвта – задължително четиво за всеки, който обича силните емоции. Но всъщност това се отнася за всички книги на Стивън Кинг.

„Мистър Мерцедес“ е първата от планираната от Кинг трилогия за детектив Ходжис. Втора книга предстои да излезе в началото на юни 2015 година в щатите, с оригинално заглавие „Finders Keepers“. 


В нея главни герои ще са отново странното трио от настоящата история – пенсионираното ченге, невротичната поетеса и Тайрон зевзека или както ги наричат в резюмето върху задната корица на книгата – най-неочакваните герои, създавани от Стивън Кинг ;) Лично аз нямам търпение да я прочета (което ще стане веднага след премиерата в САЩ – няма да дочакам да я преведат на български), защото (ВНИМАНИЕ: СПОЙЛЕРИ!) тя пък препраща към един от любимите ми хоръри на Краля - „Мизъри“ - убит известен писател, вманиаченият му фен №1, ограбен сейф, съдържащ чернова за един последен бестселър...



четвъртък, 4 декември 2014 г.

„Читателите от Броукън Уийл препоръчват” от Катарина Бивалд

„Понякога копнея за къщичка в гората, където да остана насаме с книгите, свободна от всички странни условности, които ние, хората, налагаме както на другите, така и на себе си. Вероятно всеки би се почувствал добре от пауза от цивилизацията...”
Хенри Дейвид Торо, „Уолдън”

Това е само една от книгите, които се споменават в тази изключително сладка история за книги. За книги и хора. За книги и любов. За книги и приятелство. И за още книги. Тази история е доказателство как един добър човек може да промени едно затворено в себе си, начумерено градче и как начумереното градче може да накара вглъбена в литературата млада жена да види и света отвъд нея.
Сара Линдквист, работила десет години в книжарница в родния си Ханинге в Швеция и понастоящем безработна, пристига в запустяващо градче в Айова с надеждата да се отдаде на четене и пиене на кафе с Ейми Харис – приятелка, с която досега е кореспондирала само по пощата, старомодната поща. Онази с пликовете и марките. Мечтите ѝ за книжна ваканция обаче угасват щом разбира, че Ейми е починала малко преди да пристигне в САЩ. Облечена с джинси и обикновена блуза, с небрежно вдигната на кок коса с неопределен или по-скоро неопределим цвят, огромни влажни и жадни за писано слово очи, и куфар пълен с книги вместо с дрехи, Сара нахлува в тихия, скучен живот на хората от Броукън Уийл... по време на погребение. Младата шведка обаче е решена да промени този западащ град, в който хората наистина нося каубойски шапки и ботуши, и да ги накара да четат въпреки тяхното упорство и неприязънта си към нея, която не си и правят труда да скрият. На Сара ѝ е нужно да направи добро впечатление, да стопли сърцата на хората. А какво сближава хората повече от общата страст към нещо. Книжарница „Дъб” се оказва точно това нещо. Тя е глътката свеж въздух в задушната пустош. Светлият лъч, огряващ тъмнината. Топлият южняк, изяждащ последния сняг. Слънцето, разтапящо ледовете, сковали Броукън Уийл. Последиците, които идват за младата жена от Швеция са нови емоции, по-интересен живот, нови приятели, дори любов... А животът най-накрая става по-добър от този в книгите.

„Читателите от Броукън Уийл препоръчват” на Катарина Бивалд е както казахме вече книга за книгите и хората. Тя е ту тъжна, ту забавна. Тя е изпълнена с мечти, с нежност, състрадание... Това е книга, която прелива от книги, книги за всяко сърце и за всяка душа. Това е книга за всички, които обичат да прекарват неделите си по пижама, разположени удобно в някое кресло с хубаво четиво и чаша чай в ръка. Това е книга за любителите на литературата от любител на литературата. Но това е и книга, която може да те накара да се влюбиш в литературата, така както се влюбват нейните герои.

Повече за книгата тук:

неделя, 16 ноември 2014 г.

„Невиждани академици“ от Тери Пратчет

За какво се сещате щом чуете думите комично фентъзи? За вещици? Жътвари? Магьосници и невидим университет? За шумен град, града на градовете, над който винаги се стеле огромна димна завеса? Град, демонстриращ надлъж и нашир, че димът означава прогрес или най-малкото хора, които подпалват разни неща. Странните му обитатели, гилдията на крадците, гилдията на убийците, стражата, суровия тиранин и многовековните шантави традиции? А да, и за Сър Тери Пратчет разбира се и неговия свят, крепящ се на гърбовете на четирите слона, стъпили върху корубата на великата костенурка А'Туин.
И така, последното заглавие от „Света на диска“, преведено на български - „Невиждани академици“, хвърля читателите в дебрите на една игра, която владее улиците на Анкх-Морпорк, които пък са владение на „мелето“.
А представяте ли си какво е да си гоблин в град като Анкх-Морпорк в наши дни? Да се опитваш да не се набиваш на очи. Да се стараеш да се приобщиш. Да си отзивчив, приветлив. Да си добър приятел... И въпреки това всички да те гледат с подозрение, готови всеки момент да извадят факлите и вилите, които предварително са наточили ей така, за всеки случай, и да те погнат, защото си сив, грозен и на вида ти му се носи лоша слава. А онзи „прекрасен“ миг, в който осъзнаеш, че не си никакъв гоблин, а орк? Нали ги знаете? От онези ужасяващите, жадни за кръв създания, които разкъсвали с голи ръце противниците си на бойното поле. Е, какво ще кажете сега? Що да не си усложним още малко живота, а? И какво като си сръчен и талантлив, начетен, умен и говориш петнадесет езика, от които три мъртви и дванадесет живи? Какво като цитираш световните философи? А? Какво като говориш префинено, къпеш се редовно и знаеш с коя ръка се държи ножа и с коя – вилицата? Все така си оставаш вълк, нали? Колкото и да се правиш на овчица, все ще си си вълк. А пък Анкх-Морпоркци като те видят, че държиш нож и вилица, ще си кажат, че най-вероятно се готвиш да ги ядеш. Ето такъв е животът на Хаху (с „у“ накрая!) - труден. Но няма и как да е иначе щом искаш да докажеш, че вълка може да мени нрава си.
Но се отплеснах! Говорех за ритнитопката. Играта на игрите. Не спорт, а война. А блажените промеждутъци, в които няма мач са като кратките моменти на „примирие“ между ожесточено воюващи страни – време за превъоръжаване, за преосмисляне на тактиката, за прегрупиране. А какво би била една „война“ без отбор магьосници, които да й придадат повече... Как беше думата? Неразбория? Яшност? Тежест? ... А, да! Авторитетност. А този отбор академици – Невижданите академици – е като една добре смазана или по-скоро охранена машина. Червена стоножка. Единадесет играчи, но като един човек. Като ще е гарга да е рошава, нали така? И на футбол като на война! Затова и един мач на ритнитопка трябва да е като една красива битка. Все пак, ако преподавателското тяло, начело с архиканцлер Муструм Ридкъли иска да запази среднощното плато със сирена и студени мезенца, трябва да се примири с това тъй омразно и долнопробно занимание познато като ритнитопка.
Това са някои от нещата, около които се върти действието в новата книга на Тери Пратчет. Едно от тези неща е и злото и загатнатите покрай него морални теми. Тази книга обаче повдига и много въпроси. Например: Вълкът само козината си ли мени или и нрава? Какво означава да придобиеш някакъв смисъл? Може ли вълкът, току що променил нрава си да добие и стойност? И как да го постигне? Можеш ли всъщност да си от полза на света, да оставиш нещо след себе си, да го промениш? И докато читателят се поти над отговорите, героите на тази страхотна история откриват, че всъщност среднощните закуска, обяд и вечеря не са най-важното на този свят, макар че няма да си го признаят без бой. Откриват истинското приятелство и любовта. Осъзнават истината за себе си и се изправят пред страховете си. Разбират, че няма значение как изглеждаш или откъде идваш стига да си съвестен, мил и добър, и да докажеш таланта си, защото най-важна е душата. А и в края на краищата никой от нас не избира какъв да бъде създаден.
Светът на Сър Тери Пратчет е по подразбиране комичен. Винаги е налудничав. Понякога е неразбираем. „Невиждани академици“ прелива от чувства и емоции. Освен всичко останало е и поучителна и мъдра. Тя е колкото забавна и нелепа на моменти, толкова и проницателна и откровена. Между редовете ѝ изплуват едни размисли за човека, вселената, доброто, злото, любовта, омразата, живота, смъртта – едни истини, които много малко от нас са способни да изрекат гласно... Пък и е доста странно да си седиш в автобуса и момичето срещу теб да се залива от смях, стиснало някаква книга със странен формат. Мисля, че всички, които са прочели поне една книга на Пратчет биха ме разбрали чудесно, когато казвам, че да изпаднеш в една такава ситуация е доста сконфузно... Но в никакъв случай не е неприятно. А който не е, непременно трябва да го пробва! Книгите на Тери са сигурно средство против скуката, тествано и работещо на сто процента.

P.S.

Даже и да не сте футболен фен, тази книга със сигурност ще ви хареса. Просто няма друга алтернатива.


P.P.S.

Сега бих искала да изложа няколко по-силно лични впечатления от „Невиждани академици“:

  1. Тази история ме заля с най-различни чувства. Странно ли ви е да го чуете за фентъзи? Хубаво, защото това не е някоя брокатена, „страстна“, сълзлива и сополива псевдовамп сапунка. Хей, нищо лично към, феновете на този вид „литература“ ;)
  2. Трябва задължително да се каже, че читателя наистина съпреживява с героите. Не беше ми се случвало откакто прочетох последната книга на Харуки Мураками, но се привързах към г-н Хаху (с „у“ накрая). Той е умен и недооценен. Защо за Бога пропилява интелектуалния си капацитет в свещоливницата на университета? И що за животно би оковало такова възхитително създание? Аз обикнах Хаху. Още в самото начало той се превърна в любимия ми персонаж заедно с винаги готовата за бoй (образно казано) ръководителка на Нощната кухня Гленда Густобобска. Преживявах всичко, което преживяваше младия гоблин, т.е. орк. Дори плаках, когато всички мислеха, че е мъртъв. Толкова силно ми допадна като фигура. Много рядко вече срещам литературни герои, на които съчувствам така силно. Но предполагам, че таланта си казва думата.
  3. И като говорим за талант, трябва да призная, че това е първата книга в съавторство на Тери и съпругата му Лин, която чета. Не че съм изчела всичко от Сър Тери Пратчет, но това страшно много ми хареса. Може би редовните му фенове биха изказали различно от моето мнение... 
  4. Сигурна съм, че всички вече са чули слуховете, че дъщерята на Пратчет навярно ще наследи „Света на диска“. Надявам се, ако това е истина, Риана да се окаже достоен наследник на баща си, защото короната е тежка и идва с определени отговорности. До тогава се моля само Тери да не се предава на болестта, макар Алцхаймерът да е доста коварен. А какво е един творец без острата си мисъл...

неделя, 12 октомври 2014 г.

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” от Харуки Мураками

„Дори да си успял да скриеш умело спомените, дори да си ги заровил надълбоко, не можеш да заличиш последствията от тях.”



Цукуру Тадзаки е на трийсет и шест. Той е с добро образование, стабилна работа, доходи, по-високи от средното, има жилище почти в центъра на Токио, освен това е привлекателен. Но ако попитате него, ще ви отговори, че е скучен, невълнуващ и безцветен. Навремето е имал четирима приятели. Четирима пълножизнени и цветни приятели. И това е бил може би един нерушим химичен съюз... Един ден обаче Цукуру е изхвърлен от пъстрата групичка без никакво предупреждение. Те дори не искат и да го чуят. Сякаш посред нощ е „паднал в черното ледено море от борда на някой кораб” и е гледал безпомощно как светлинките му отслабват в далечината... Последвалата реакция е съвсем нормална за едно двайсетгодишно по онова време момче, все още несигурно в себе си и способностите си – младият Цукуру е депресиран. Всяка негова мисъл е свързана със смъртта. И като че ли в един момент той е толкова близо до нея: „Стоях на сами ръба и не можех да откъсна очи от дъното.”. Това е почти като онова гъделичкащо усещане, което изпитваш щом хладната роса  докосне босите ти ходила и ти се приисква да легнеш в крехката пролетна трева... Хипнотизиращо е.
Годините обаче започват да отминават лека полека. През това време Цукуру преживява някои странни неща, но важното е, че успява да доплува до брега и някак вкарва живота си в релси. След време среща Сара, която е пълнокръвна и цветна, и го кара да изпитва чувства и поема „рискове”, на които е мислел, че не е способен. А годините му на странстване? Годините на странстване са всъщност годините, в които Цукуру е опитвал да открие себе си, мястото си в света, сила да се пребори с нелеката съдба на отхвърлен. Пътувал е към себе си...
И всичко това на един прекрасен фон – Франц Лист и „Le Mal du Pays” - „Необяснимата печал, която пасторален пейзаж събужда в душата”...
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” е странно красива, силно меланхолична и светла история. История за спомените. За миналото, което ни преследва, макар да изглежда забравено.  За терзанията на душата и всичката  болка, която е способно да понесе човешкото сърце. Но също така, това е и история за стойността и смисъла на приятелството. За загубата му и последствията от тази загуба за деликатното младежко съзнание.

Новата книга на Харуки Мураками (както и предишните му) се чете на един дъх. Разказваческите му умения не са тайна за никого. Той може да втълпи всичко на читателя. Не ви ли се е струвало, че сънувате докато четете нещо негово? Мураками е великолепен! Мураками е обсебващ! Мураками е понякога разплакващ. Понякога е усмихващ. А понякога е и влудяващ. 


събота, 4 октомври 2014 г.

„Септемврийски светлини” от Карлос Руис Сафон

Третата книга от юношеската трилогия на Карлос Руис Сафон, с мистериозното заглавие „Септемврийски светлини”, е може би най-мрачната от трите. Оставайки верен на себе си, авторът е вложил нещо магично в историята. Всъщност цялата история е магическа, обвита в едно загадъчно було.
Това е книга за търсенето на ново начало. За първото влюбване. За силата на обичта към семейството и приятелите. Това е книга за самотата и за изтерзаните сърца. „Самотата изгражда загадъчни лабиринти”, казва един от героите на тази история за мрак. Тук сенките оживяват. Черни. Демонични. Магията на думите в тази книга, пренася читателя в друг свят.
Действието се развива в малко градче на Нормандския бряг, където всички се познават, летата са изпълнени с приключения, пясъкът е копринено нежен, а морето е омагьосващо синьо. Едно семейство заживява в Синия залив с надежда да открие щастието си, но тази задача се оказва... не съвсем успешна. Започвайки работа като икономка в прекрасния готически Крейвънмур, Симон Совел всъщност си няма и представа пред какво изпитание изправя семейството си. Имението и собственикът му – мистериозният Лазарус – събуждат страхотен интерес в децата на Симон, но те крият и кошмарна тайна. Тайна, създадена от чисто зло, с нокти остри като ками и зъби жадни за мъст, за невинност и... обич.

И все пак семейство Совел прекарва едно незабравимо лято, дори с опасност за живота си. Даже това се оказва най-незабравимото лято, което можете да си представите. За петнайсетгодишната Ирен то е най-щастливото. Семейството открива приятели. Членовете му създават нова, по-здрава връзка помежду си. И най-важното – всички разбират цената и силата на любовта, човешката душа, спасението и изкуплението.

петък, 5 септември 2014 г.

„Кристин“ от Стивън Кинг

„Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна. “

из „Кристин“


Арни беше смотаняк. Арни беше аутсайдер. Арни беше самотен човек. Арни искаше приятели, купони с момичета и уважение. Арни не получи нищо от гореизброеното. Но един ден Арни срещна Кристин и целият му живот се преобърна, и той стана „лош до мозъка на костите“* си.
За всички, които не са чели „Кристин“ ще кажа само – прочетете я! Това е един от най-вълнуващите трилъри на Стивън Кинг. В тази книга се разказва за липсата на самоувереност и нуждата от любов, и за разрушителните последици от тази липса. Това е история за една обсесия. Но дали става дума за обсесията на един тийнейджър от една кола или за кола, обсебена от любовта си към момчето? А всъщност може ли един класически, червен и изключително красив Плимут Фюри от 1958-ма да е обсебен? И от какво е обсебен наистина? От нещо свръхестествено? От демон? Но факт е, че този дяволски автомобил превръща неудачника в лошо момче. Когато е зад волана на Кристин, Арни е кралят на ада, възседнал трона си на колела. И кървавият отблясък от бронята на обладаната кола припалва огън в очите на тийнейджъра. А щом двамата са заедно, нищо не може да застане помежду им. Нито семейството, нито приятелите, а побойниците е най-добре да внимават и да си мерят езика, защото няма нищо по-велико от обичта на един мъж към возилото му. Или беше обичта на возилото към мъжа? А за този мъж Кристин е единствената и Кристин е вечната, и за тази любов си струва да убиеш...


P.S.
Внимание! Не си правете погрешни заключения – този роман изобщо не е любовен!


*Като в песента „Bad to the Bone“ на Джордж Торогуд


четвъртък, 24 юли 2014 г.

„Зелени сенки, бял кит“ от Рей Бредбъри

Терзае ме неутолим порив към далечното. Обичам да бродя из непристъпни морета...“, Хърман Мелвил („Моби Дик“).
Непристъпните морета на мъглива Ирландия се опитва да преброди и главният герой на Рей Бредбъри в последната му книга, излязла на български език „Зелени сенки, бял кит“. Действието ни отвежда в градче край Дъблин, където млад писател, току-що слязъл от ферибота, се отправя на лов за чудовище, нарамил пишеща машина вместо харпун, готов да създаде сценария на живота си.
Така започва приключението на един американец, опитващ да разгадае ирландците, да се въплати в Ишмаел, да събере екипаж за „Пекод“ и да последва лудия Ахав в една гибелна гонитба за мъст, богатство и слава. За шестте месеца прекарани на острова, младият писател открива приятели в лицата на група местни мъже и преживява незабравими и необясними неща. Освещава погребение, почти пренощува в призрачно имение, посещава ловджийска сватба, спринтира преди химна... И накрая разгадава ирландците: „От толкова малко вие извличате толкова много – изтисквате и последната капка радост от цвете без листа, нощ без звезди, ден без слънце, кино, прожектиращо прашасали филми... Някой взема нишка, друг завързва на нея възелче, трети добавя бримка – и ето, че до сутринта вече имате килим на пода, завеса на прозореца, гоблен от струни на арфа, пеещ на стената – и всичко е тръгнало от тази нишка.“.
Зелени сенки, бял кит“ е художествена измислица, разказваща за престоя на Рей Бредбъри в Ирландия между 1953 и 1954 година докато е работил с режосьора Джон Хюстън по адаптацията на романа на Мелвил за големия екран. „Зелени сенки...“ е може би кулминацията на редица произведения, вдъхновени от престоя на Бредбъри в Ейре, наред с „Марсиански хроники“ и „Илюстрираният човек“.


Трудно е да се каже на кой рафт трябва да се постави тази книга – фантастика, световна проза, автобиографични, пътеписи... в един форум я бях срещнала като „софт фентъзи“. Истината е, че където и да я сложите тя пасва чудесно. В нея има толкова хумор, толкова ирония, толкова меланхолия, толкова магия, толкова поезия... Поезия ли казах? Да! Поезия! Започвам да си мисля, че „Зелени сенки, бял кит“ всъщност е от онези книги, които ти шепнат в ухото: „едни от най-хубавите стихове са написани в проза...“ и ти ѝ вярваш, защото те е оплела в лиричната си паяжина, кукувича прежда, която не можеш да убиеш въпреки всички опити да изкорениш... А Рей Бредбъри - той е виртуоз! Тази книга го доказва за пореден път. И сега ми се иска да отида до Ирландия...

четвъртък, 12 юни 2014 г.

„Доктор Сън” от Стивън Кинг

 „В живота рано или късно настъпва момент, в който осъзнаваш, че е безсмислено да бягаш. Че където и да отидеш, твоето Аз те придружава като сянка.”.
Мислиш си:
Няма какво по-лошо да се случи...
Мислиш си:
Това е дъното...
Но в книгите на Стивън Кинг винаги има нещо по-лошо, което те причаква там, скрито в най-тъмния ъгъл на повествованието, наточило кръвожадните си зъби. И не. Не полудяваш. Наистина чуваш дращенето на острите му нокти от страниците на книгата в ръцете си.
И така, сигурен ли си, че искаш да продължиш с четенето? Твоя воля. Но се приготви за смразяващ ужас.
Доктор Сън” е продължение на „Сияние”, но не е „Сияние” втора част. Това е книга със собствен живот. С нея Стивън Кинг за пореден път показва таланта си да създава многопластови истории, които четеш на един дъх и доказва, че си е заслужил титлата Крал на ужаса. В новата му книга читателите ще се срещнат с вече порасналия Дан Торънс. Петгодишното хлапе, което преживя трагедията на живота си в хотел „Панорама” вече го няма. Няма го и прокълнатия, призрачен хотел. Демоните обаче са там – в главата на Дани все така жадни да погълнат чуждото страдание и той им дава своето под формата на алкохол в напразни опити да ги удави. Но когато наследникът на Джак Торънс пристига в малко градче в Ню Хемпшир открива своето място. Някак съумява да откаже алкохола и заживява пълноценно. 
А думите на старият му приятел и закрилник Дик Халоран: „Когато ученикът е готев, ще се появи учителят.” - се превръщат в реалност. Малката Абра Стоун е надарена със „сиянието”, което самия Дан притежава, дори по-силно, и има нужда от помощ. Тя е „донорът”, от който се нуждаят група наречена „Верни на възела”, за да останат живи, „донорът”, който ще запази младостта им вечна. А водачката им Роуз е изтъкана от онова чисто зло, което изпълва дяволите.
Доктор Сън” не е поредния хорър, предназначен да задоволи глада на масата читатели. Той доразказва историята на семейство Торънс. Самият Стивън Кинг казва, че нещото, което го е подтикнало на напише продължение на „Сияние” е бил въпрос от фен, зададен му преди двайсет години: Какво се случва с малкия Дани Торънс? Е, вече спокойно можем да отговорим, че Дан е станал пълноценен човек – страдал е, търпял е поражения, борил се е с демоните си, падал е, ставал е... и е оставил нещо след себе си.

вторник, 27 май 2014 г.

„Хладнокръвно“ от Труман Капоти

 „Хладнокръвно“ е една книга по действителен случай. Тя е директна и открита, на места брутална, също като бруталното престъпление, за което разказва.
През 1959 г. в малко канзаско градче са убити четирима души – Хърбърт Клътър, жена му и две от децата им. Едно жестоко, подло и почти безупречно престъпление. На пръв поглед без видима умисъл, може би просто психологически случай на безличен акт. След шест седмици убийците са заловени. След няколко години – обесени.
Книгата се превръща в сензация, печели награди, вдъхновява повече от 20 филма и се превръща в „работата на живота“ на Труман Капоти. След нея обаче той никога повече не е същият човек. Това е едно много дълбоко и значително произведение както за автора си, така и за литературата като цяло.

„Хладнокръвно“ изследва психологичексата връзка между двамата мъже, извършили четворното убийство, както и Пери Смит и Дик Хикок като отделни индивиди. Пери, макар сантиментален мечтател, е роден убиец. Той притежава  една палава детска злоба. Коравосърдечен е, лишен от съвест и състрадание. Но е бил винаги самотник. Без истински приятели. Имал е нещастни и мизерни детство и съзнателен живот. Просто преминаване от един мираж в друг. Ричард „Дик“ Хикок е само един страхливец, слаб и повърхностен, въпреки всичко противоположно, което се опитва да покаже.

Книгата разглежда и живота на жертвите и ефектът, който смъртта им оказва върху общността, в която живеят. Тяхното първоначално тихо и спокойно всекидневие, и параноята, в която изпадат след убийството на съгражданите си.

С написването на „Хладнокръвно“, Труман Капоти променя писането на криминални романи по действителни случаи. Тази книга се превръща в пионер в жанра, поставяйки му нови основи.

четвъртък, 15 май 2014 г.

Небивалици... бивалици...



Странна случка с извънземни през деня...


Един ден предложих на приятелите си да поираем на индиянци, те обаче искаха да бъдем детективи
Аз бях твърдо против и затова скочих с парашут през прозореца. 
Те се зачудиха: "Защо го направи?", и изведнъж видяха как извънземните ме превръщат в пчела
Уплашиха се и хукнаха да бягат. 
Качиха се на самолет и отлетяха към дъгата... когато в един ужасен момент осъзнаха, че са се превърнали в... овце.


вторник, 15 април 2014 г.

„Изгорени мостове” от Вал Макдърмид

 Държа в ръцете си последната книга на шотландската авторка, след като съм я прочела на един дъх. И съм разтърсена! Какво напрежение, каква динамика! И каква перфектна лудост…
„Изгорени мостове” е осмата книга от серията на Вал Макдърмид за Тони Хил и Карол Джордан. Тя продължава оттам, от където е свършила „Разплата”. Главните герои са същите, престъпленията – различни, макар и не по-малко кървави и тежки. След като блестящият екип от криминалисти на Карол се е разпаднал, тук виждаме как всеки се опитва да се справи с демоните и чувствата си на фона на нови тежки убийства. В града има нов психопат и той не смята да пожали нито една от жертвите си. Е, може би има малка надежда… Все пак, толкова ли е трудно човек да открие идеалната половинка? А Тони изведнъж се оказва в центъра на събитията. И за да се справят с това ново предизвикателство всички ще трябва да започнат да градят наново основите на онези мостове, които сами са разрушили.
„Изгорени мостове” е разказ не просто за извратен психопат, решил да наказва жени, представяйки си един и същ образ. Това е разказ за справянето с демоните, властващи в душите, за страховете и вината. Вал Макдърмид представя майсторски психологическия профил на полицая, на обикновения човек, на жертвата, на убиеца.


„Най-трудното нещо в този живот е да избереш моста, по който да минеш, и моста, който трябва да изгориш.” из „Изгорени мостове”, Вал Макдърмид.

петък, 28 февруари 2014 г.

"Множество Катрини" от Джон Грийн


Можеш да обичаш някого много, много силно, но любовта нкога не може да бъде по-силна от чувството за загуба. Колкото и опустошителна да е била любовта ти към един човек, чувството, че вече го няма е още по-дълбоко и коварно.”. Така поне си мисли Колин Сингълтън след като е бил зарязан от поредната Катрин. Той е потънал в депресия и самосъжаление, смазан е от поредната раздяла, и точно когато си мисли, че светът ще се сгромоляса отгоре му, се появява колоритният му най-добър приятел, за да го измъкне от дупката. Така в един летен ден самотникът Сингълтън и Хасан тръгват да обикалят САЩ с кола. От обикновена екскурзия, обаче малкото пътуване на дваlмата младежи прераства в нещо повече…
Новото заглавие от любимия на редица български тийнейджъри автор отново повежда читателя из сложния вътрешен живот на пленяващи герои. Колин е бившо дете чудо в търсене на „липсващото си парченце”. От двегодишен може да чете. Изключително е умен и затова всичките му съученици го мразят. Не умее да разказва вицове или каквито и да било истории. И е на път да създаде уникална теорема, която може да предвиди развитието на всяка връзка. Най-големите му страсти са анаграмите и момичетата на име Катрин. Хасан е доста умен, много забавен, страшно мързелив и най-верния приятел, който можете да си представите.

С „Множество Катрини” Джон Грийн отново предлага на българския читател интересно и динамично действие, като не пропуска да побутне младите си почитатели и да ги накара да четат повече, препращайки към автори като Шекспир, Селинджър, Байрон и други. 

събота, 15 февруари 2014 г.

"Среднощният дворец" от Карлос Руис Сафон

„В местата, където царят тъга и мизерия, с лекота се раждат предания за духове и призраци. Тъмното лице на Калкута е скътало стотици такива легенди, в които уж никой е вярва, но те въпреки това се запазват в паметта на поколенията като единствена историческа хроника.“, из „Среднощният дворец“, Карлос Руис Сафон.
Втората книга от серия романи на испанския автор, писани за юноши, за първи път излиза преди 24 години през 1990-та. Тя потапя читателя в недрата на тайнствената, екзотична и многоцветна Калкута и разказва за съдбите на осем младежи - всяка различна от останалите, но и много близка една до друга - всичките споени една за друга с непристъпна клетва. Това е история за живота, за смъртта, за надеждите и за страховете. За лудостта и за паметта. За порастването и съзряването.За семейството... Но най-вече, това е история за приятелството в неговата най-чиста форма. 
„Среднощният дворец“ е поетична, обсебваща и покоряваща, с напрегнато и динамично действие. Но е и меланхолична и магична. С нея спокойно се оставяме в ръцете на един писател, добре познат със завладяващия си разказвачески стил, да ни отведе в страна на духове и пламъци. И без значение дали човек е млад или млад по душа, той ще се наслади на това приключение в мрачния свят на Калкута от 30-те години на XX век. 
Там, където сенките на нощта са по-плътни от кръвта... 
Там, където мечтите и кошмарите се сблъскват...

"Среднощният дворец" можете да откриете в книжарници "Хеликон"

вторник, 21 януари 2014 г.

"Хайде всички да убием Констанс" от Рей Бредбъри

Запознайте се с Констанс Ратиган. Тя е фаталната жена. Тя е многолика, с хиляди превъплъщения. Шеметна. Тя е обсебваща. Никой мъж не остава равнодушен пред божественото й великолепие. Тя е ураган, помитащ всичко по пътя си и сеещ разруха. Тя е икона, жадна за най-великата роля в цялата си кариера. Роля, въплъщаваща идеалът за всяка жена, живяла някога под слънцето. Невъзможната мечта, недостижимата. Констанс е вечна или пък не е... защото сега Констанс се опитва да избяга от... Смъртта.
„Хайде всички да убием Констанс” – мистериозна, потайна, иронична. Новото заглавие от Рей Бредбъри ни изпраща в Холивуд през втората половина на миналия век. Това е една завладяваща история, написана майсторски с препратки към „Марсиански хроники” и „451 градуса по Фаренхайт”. Също така е и своеобразно продължение на „Гробище за лунатици” и „Смъртта е занимание самотно”. Това е история, изградена от много герои, всеки уникален по своему. Писател, частен детектив, слепец, режисьор, свещеник, кралица, мумия, куп мъртви звезди и две Книги на Мъртвите със собствен живот. Всички те са забъркани в оплетена криминална загадка, започнала и решена в бурна и безлунна нощ в плаща на нощта и под музикалния съпровод на дъжда. Но не си правете прибързани заключения! Това криминале не е обикновено. При Рей Бредбъри няма нищо обикновено.