сряда, 25 февруари 2015 г.

„Бягащият човек” от Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Вместо увод

Уважаеми читателю*, все по-трудно ми става да пиша за книги и автори, които наистина харесвам. Проблемът произтича от факта, че продължавам да чета мнения и коментари на хора, които очевидно не са чели достатъчно от даден автор, но все пак държат да обидят работата му. И не говоря само за писатели от калибъра на Краля, ами и сравнително по-млади имена, та и автори вече доказали литературната си класа, но явно неспособни да задоволят „високите изисквания” на съвременната аудитория. Културата на публиката става все по-ниска, за съжаление. Нечетенето на истинска, стойностна литература всъщност изгаря културата ни**. И тъжната истина в днешно време е, че масата „читатели” иска хляб и зрелища вместо истинско изкуство. Ще се въздържа от споменаването на една определена трилогия, превърнала се в хит с цинизма си и довела до изсичането на повече от 40 000 дървета за отпечатването на това „безценно”, ниско морално и неграмотно написано подобие на литература. И в тази връзка се сещам за нещо, което ми каза една приятелка, цитат на Халил Джубран: „Дърветата са стихове, които земята пише връз небето. Ние ги поваляме и превръщаме в хартия, та да отразяваме на нея своята пустота.”. Ето нещо, с което масата може да поизмъчи мозъчните си клетки. Но стига съм ти досаждала, верни читателю.

Четвърт век преди Сюзан Колинс да напише „Игрите на глада”. Тридесет и три години след като Джордж Оруел предсказа душевния упадък на хората с „1984” и три десетилетия след емблематичния „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, алтер егото на един вече доказан по онова време гений на перото, написва една великолепна антиутопия, предсказвайки влиянието на телевизията в близкото бъдеще и разделението на обществото на мизерстващи и живеещи в лукс.
Бягащият човек“ е мрачна история, разказваща за силата на човешкото отчаяние, болката и едно общество без каквито и да било духовни ценности. И за една нация самоизяждаща се отвътре, разделена на две. В единия ъгъл на ринга стоят богатите – жени, които си правят прически в скъпарски фризьорски салони и мъже с маркови ризи; хора, чиито лица изглеждат някак странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, като мозайки, в които липсва по някое парче. „Те не знаят какво е отчаяние. В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават безумните сънища и обречените копнежи“. В другия ъгъл са бедните – с червени носове със спукани капиляри. Плоски провиснали гърди, мръсни коси. Непрани бели чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Идиотски погледи и зяпнали усти – хора, чиито съдби са да умрат само защото дишат.
В едно такова общество, в едно близко бъдеще, мъж на име Бен Ричадрс, принуден от мизерния си начин на живот и болестта на дъщеричката си, решава да се запише за участие в Игрите на Всеобщата телевизия, с чието влияние Мрежата контролира американското население – хора, които робуват на своята посредственост. Игрите са всъщност жестоко, кърваво развлечение за зрителите - “Двубой с горещината“, „Бъхтене за пари“, „Плувай с крокодилите". Обикновено, след като са участвали в някоя от тези игри състезателите попадат в болница с извадено око, някоя и друга счупена ръка или крак, инфаркт, но в повечето случаи просто умират. След като преминава през най-различни тестове, Бен е избран за „Бягащият човек“. Това е може би най-жестоката игра от всички. Най-важното в нея е следното – тичай или умри, перифразираната версия на убий или ще бъдеш убит. Правилата на играта са прости: ти си сам срещу света. Може би ще се намерят хора, които ще ти помогнат, повечето обаче ще те предадат на ловците, чиято задача е да те заловят по възможност мъртъв. Бягащият бива пуснат на улицата, с камера и шейсет касетки (като всеки ден трябва да изпраща на Мрежата по две, чиито записи ще се излъчат от Всеобщата телевизия. Ако не го направи плащането спира, но ловът продължава), и дванадесет часа преднина пред безмилостните ловци, които го следват по петите като адски хрътки. За всеки пробяган, т.е. прекаран на свобода час състезателят или семейството му ще получават по сто нови долара. В началото на бягството той получава 4 800 долара, като се предполага, че ще успее да заблуди ловците поне за 48 часа. Ако състезателят умре по-рано, парите ще бъдат приспаднати. Ако преследвания оживее един месец той получава голямата награда от един милиард нови долара. За всеки убит ловец или полицай състезателят ще получава по сто допълнителни долара. И Бен Ричардс започва да бяга.

Бягащият човек“ е писан от Ричард Бакман – псевдоним, под който Стивън Кинг написва едни от най-мрачните си истории, неговото алтер его. Има едно чудесно есе, публикувано в новото издание на книгата (изд. „Ибис“), което за съжаление липсва в онова симпатично джобно издание от преди двайсет и три години, което най-вероятно повечето от старите фенове на Краля, също като мен притежават и са чели около милион пъти. Та във въпросното есе „Колко бе важно да бъда Бакман“ Кинг споменава, че за него Ричард Бакман е това, което е за Тад Бомънт („Тъмната половина“) Ричард Старк – човекът, който пише историите в дъждовните дни***. Като Бакман той може да си позволи да каже всички онези неща, които Кинг не може. Бакман е директен, груб, мрачен и обикновено краят на неговите истории е далеко от представата за щастлив завършек. Ето какво казва Стивън Кинг за „Бягащият човек“ в едни бележки от 1985-та, писани за ранните Бакманови книги: „Бягащият човек“ е може би най-добрият от тези четири романа (другите три са „Пътна мрежа“, „Дългата разходка“ и „Гняв“), защото главното в него е сюжетът. Историята се движи стремително напред и всичко, което не е свързано със сюжета, е изхвърлено зад борда“.

P.S.
В един от коментарите, за които споменах малко по-нагоре, се казва, че една книга не е интересна, ако в нея няма чудовища, вампири или зверове. По този повод ще кажа само, че няма по-големи зверове от хората. Няма по-демонични прояви от тези на човешката същност. Няма по-страшни чудовища от онези, които се крият под крехката черупка, обвила човешкото съзнание. Демоните са на Земята. Разхождат се по улиците, предрешени като хора. Всеки от нас ги носи в душата си, в своя личен ад. И всеки избира сам за себе си дали да пусне демона на свобода или не. Таланта да пишеш добре за чудовища, които се крият в тъмните кътчета на съзнанието е рядко срещано явление и всъщност доказва, че няма нужда зъбите да са истински, когато ноктите са достатъчно остри, за да те разкъсат отвътре.



*”Уважаеми читателю” или „Верни читателю” – обръщения към читателите, които Стивън Кинг използва в предговорите и бележките към романите си.

**Препратка към култовото произведение на Рей Бредбъри – „451° по Фаренхайт”: "Не е нужно да гориш книги, за да разрушиш една култура. Трябва просто да накараш хората да спрат да ги четат."


***“В слънчевите дни пиша историите на Уестлейк, а когато вали – тези на Старк“, Доналд Уестлейк

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Powered By Blogger