неделя, 23 август 2015 г.

„Аутсайдерът“ от Маркъс Зюсак


Камерън Улф е самотен. Той е различен. Странен е. Никога не е имал истински приятели. Той си мисли, че няма нужда от никого. Той е единак и има нужда само от себе си и инстинктите си. Поне така си мисли Камерън...

ВНИМАНИЕ!
Ако сте от известните деца в училище, движите се във VIP групичката и всички съученици ви боготворят (а зад гърба ви мразят в червата), то тази книга едва ли би ви впечатлила.

НО!
Тази книга най-вероятно ще ви хареса, ако сте Невидими. Несъвършени. Неразбрани. Тя е за неоценените. За нежеланите. За самотниците. За аутсайдерите...

Камерън Улф е на петнайсет. Дели стаята си с по-големият си брат Рубен, който вечно го забърква в най-различни неприятности, като например да оберат зъболекаря или да откраднат някой пътен знак, или да се боксират до кръв в задния двор... Сестра му Сара постоянно се натиска с гаджето си Брус на дивана в дневната. На брат му Стив му върви във всичко и се мисли за голямата работа. Баща му е водопроводчик, а майка му се скъсва от работа, но все пак успява да се справи с домакинството... въпреки, че най-обича да готви гъби, а Кам и останалите ги ненавиждат. През уикенда Камерън започва да работи с баща си и така среща Ребека. Тя е всичко, за което момчето е мечтало – истинска. Но животът никога не е хубав за различните... Брус изневерява на Сара, бившият най-добър приятел на Кам го завлича с голяма сума пари, защото се е забъркал с гадна компания; късмета на Стив започва да се изчерпва, а Камерън остава с излъгани надежди и разбито сърце. Но нали винаги е бил сам? Единак. Аутсайдер. А кой би могъл да обича аутсайдер(ът)?

Преди „Крадецът на книги“. Преди „Аз съм пратеникът“. Маркъс Зюсак написва „Аутсайдерът“ през 1999 година. С трилогията за братята Улф австралийския писател дебютира на литературната сцена, а за останалите две – „Да се биеш с Рубен Улф“ и „Когато кучетата плачат“, печели няколко награди за литература за юноши.



Изпънал ръце край тялото си, виех и всичко се изливаше от мен. Видения бълваха от гърлото ми и гласове от миналото ме обкръжаваха. Небето се вслушваше. Градът – не. Не ми пукаше. Пукаше ми само за това, че вия и можех да чуя гласа си и да си спомня, че в това момче имаше сила и то имаше какво да предложи. О, как само виех, тъй гръмогласно и отчаяно, и съобщавах на света, че съм тук и няма да се предам.
Не и тази вечер.
Нито никога!“

из: „Аутсайдерът“

превод: Светлана Комогорова-Комата


Едно гласче отеква в главата ти докато четеш тази книга: "Не можеш да го разбереш, ако не си го преживял!"

сряда, 5 август 2015 г.

„Човекът, който не беше убиец” от Микаел Юрт и Ханс Русенфелт

Не беше убие.
Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона. Аз не съм убиец.
Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.”

Така започва „Човекът, който не беше убиец”. Посегнах към нея с любопитството на десетгодишен, намерил скритите списания на по-големия си брат, след като прочетох горните редове. Обикновено така правя когато си избирам книга за четене. Ако първите изречения не ми проговорят, явно не ни е било писано. Но ако ме грабне още в началото... Е, останалото е магия.
Човекът, който не беше убиец” е първата книга от новата поредица на издателство Ера „Северно сияние”. Също така е и първа с главен герой Себастиан Бергман. Нетърпелива съм за следващите! Авторите – Микаел Юрт и Ханс Русенфелт са сценаристи. Може би сте гледали „Мостът”.
Всеки, който някога е отварял криминален роман, написан от скандинавец, ще разбере за какво говоря когато казвам, че колкото мрачни и жестоки да са престъпленията, които описват, трудно би се намерил съвременен западен писател, който да те разтърси по този начин. (Нищо лично към американските членове на раздел „Трилъри”, но никога не съм криела, че предпочитам литературата (и изобщо изкуството във всичките му измерения) да е произведена на Стария континент. Качеството е различно*.) И „Човекът, който не беше убиец” по нищо не отстъпва на вече добре познати автори като Ю Несбьо, Камила Лекберг или Стиг Ларшон.
Действието тук се развива в провинциалното шведско градче Вестерос**, където един труп разбунва духовете. Шестнайсетгодишният Рогер е открит мъртъв, убит по особено жесток начин. За да се разреши случая във Вестерос пристига експертна група от Стокхолм, а по късно към нея се присъединява и арогантния, но брилянтен Себастиан Бергман – психолог, сваляч, мрънкач, с ум като бръснач и непогрешима интуиция. Оказва се обаче, че идиличното градче, в което са се озовали, никак не е перфектно. И на пръв поглед безупречната му целомъдреност е просто добре замаскирана поквара. Оказва се, че хората му крият много по-тъмни тайни отколкото самите те могат да понесат. И изведнъж всичко рухва... Ще кажа само, че краят беше разтърсващ! Отдавна не бях изпитвала такава емоция. В един и същи момент мразех убиеца (който не е убиец) и също така го съжалявах, съчувствах му.
Образите на героите на тази книга са плътни и изпипани почти до съвършенство. Истински чувства. Истински взаимоотношения. Нищо повърхностно. Нещо, над което да се замислиш. Да пипнеш. Да вдишаш. Иглички, забиващи се в кожата ти. Електрическа искра, пълзяща към мозъка ти...
За мен „Човекът, който не беше убиец” всъщност говори за убийството не толкова като за престъпление, а като за акт, продиктуван от страх. Страхът, че ще изгубиш всичко, което обичаш, което е придавало смисъл на живота ти... Всъщност тук страхът е главният мотив, главният виновник за всичко. Страхът, подклаждан от самотата, гнева, неразбирането на другите. Разрушителната сила на низките човешки емоции и желания...


*Изключвам Стивън Кинг (и преди да са се обадили големите разбирачи – Кинг пише както хоръри, така и трилъри, мистерии, антиутопии... фентъзи, ако броим някои заглавия) и Джеймс Ролинс.


**На вниманието на феновете на „Песен за огън и лед” и Мартин: Това е друг Вестерос. Истински. ;)