сряда, 17 януари 2018 г.

Накратко за „Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман

„В сърцето ми също има белези, точно толкова плътни и грозни, колкото и тези по лицето ми. Знам, че са там. Надявам се да е останала и здрава тъкан, малко късче, през което да може да преминава любовта. Навътре и навън. Надявам се.“
из „Елинор Олифант се е супер“




В началото, човек би помислил, че Елинор Олифант е като всички герои в съвременната литература, но тя не е. Наистина я харесвам и тя много ми липсва. Често си мисля за нея и се питам какво ли би направила в определена ситуация. Усещам я близка до себе си и я разбирам... или поне се опитвам.
Елинор е имала тежко детство и е прекарала голяма част от живота си в социални институции. Ежедневието ѝ е сиво и еднообразно. Колегите в офиса, където работи от девет години, ѝ се подиграват. Няма приятели. Социалните ѝ умения са... Всъщност тя почти няма такива. И въпреки, че е самотна и не получава обич от никого, тя е силна и никога не пада духом, дори понякога изглежда сякаш не ѝ пука. Но всички знаем какво обикновено се крие зад непробиваемата броня, нали?
„Елинор Олифант си е супер“ е специална. Дори държанието на Елинор, да изглежда сходно с това на повечето странни герои, тя е уникална по своему. Толкова е истинска. Смях се с нея. Плаках с нея.
Тази книга наистина ми хареса. Преизпълнена е с емоции, но не е прекалено емоционална. На повърхността е доста забавна, но под епидермиса е много тъжна, дълбока и трогателна.


„Когато тишината и самотата ме притиснат и надвият, когато ме пронижат като с лед, чувствам потребност да говоря на глас, макар и само за да се уверя, че съм жива.“

из „Елинор Олифант си е супер“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Powered By Blogger